Събирачът на сърца

Очаквайте скоро.

Май ще е интересно,пускай!

Добре. Сега ще пусна пилотната глава. Дано да ви хареса.

І глава - Има ли нещо след смърта?
(От името на Николас)

(Посвещавам я на всички, които с удоволствие ще четат моята първа книга, написана с много труд специално за тях )

- Бред, какво е това? – попитах изненадан съквартиранта си, след като метна някакъв бял плик върху книгата, която четях.
- Отвори го и ще разбереш. – отвърна ми, като едва-едва се сдържаше да не се разсмее на глас. Минаха няколко секунди, през които го гледах с изненада и недоверие. Не долавяйки никаква реакция от мое име, той се обърна и от изражението ми избухна в смях.
- Човече, ако е пак някой твой номер, кълна се...
- Пич, просто... просто отвори плика и ще разбереш. – едва рече приятелят ми и нова вълна смях заля целия апартамент.
- Добре, добре, – отвърнах, като извъртях очи - но ако е пак шега... ще те сритам яко отзад... – след което взех въпросния предмет. Огледах го от всички страни за всеки случай, но ми се стори напълно бозобиден. Не личеше да има някакви буболечки или конфети като предния път, затова го отворих. Единственото, което намерих вътре, бяха няколко цветни хартийки.
- Това е... самолетен билет за Дъблин. Но защо?
- Защото си приет на работа в “Computer International”, брат. – каза съквартиранта ми и ми подаде писмо, потвърждаващо думите му.
- Ама и ти си един. Първи трябваше аз да го видя.
- Да, трябваше, ама иначе как щях да разбера и да ти купя билет. – отвърна самодоволно, вирвайки нос към тавана.
- Тенкс, Бред. – отвърнах му и му дадох пет.
- Впрочем, уредил съм ти готино апартаменче на „Мейпъл Стрийт” №13. Обзаведено и със страшно нисък наем... Е, сега вече трябва да ми благодариш, брато. – отвърна, след което сграбчи главата ми и започна да я търка с кокалчетата на дясната си ръка. Докато успея да се измъкна от стоманената му хватка, минаха една-две минути.
- Пич, без теб щях да съм загубен.
- Ник, ти си ми най-близкият човек, откакто загубих родителите си. – отвърна и ме потупа по рамото. После пусна телевизора, донесе чипс, пуканки и бира, провиквайки се.
- А сега е време да отпразнуваме твоята нова работа. – след което остави нещата на малката масичка, която така и такка бе птретрупана и скоро щеше да се строши от толкова прах и боклук, и се тръшна на продънения диван. Аз седнах и започнах радостен да се наливам с бира и да се тъпча с чипс, гледайки мача. Накрая, от толкова алкохол заспах, радостен от неочаквания обрат на съдбата...
...Шест дни бързо изтекоха като изгрева на слънцето. Всичките ми познати и роднини ме поздравиха щедро, като ме отрупаха с подаръца. Е, всичките ги дадох на Бред, тъй като не се нуждаех толкова от тях, колкото той, макар че не си го признава. В петък вечерта багажа ми бе готов и чакаше в коридора отпътуването. Аз за последно оглеждах празната си стая, не толкова от страх да не съм забравил нещо, колкото от внезапно налегналата ме носталгия.
- Ник, стига си се мотал. Таксито всеки момент ще дойде и няма да те чака вечно. – провикна се от хола съквартиранта ми, след което стана и се дотътри до мене. – Хей, спокойно. Тази стая винаги ще си е твоя. Все пак ще ми идваш на гости и ще трябва да те настанявам някъде. На новото място само спалнята ти е колкото половината от тази дупка.
Изведнъж прозвуча клаксон.
- Хайде, Пепеляшке, вече трябва да тръгваш. – след което мина зад мене и започна да ме бута към вратата.
- Хей, и сам мога. – отвърнах му леко раздразнено.
- Както и да е. – измърмори, взе куфарите и ми ги тикна в ръцете.
- Щом пристигнеш ми звъни. Хайде, чао. – каза ми и затвори врата под носа ми.
„Сигурно сега звъни на останалите да идва и да купунясват, за дето се отърват от мене.” – помислих си докато слизах по стълбите. За щастие колата бе точно пред входа, а шофорят бе толкова дабър да ми помогне, така че след пет минути вече летяхме по улиците. Пуснах си от телефона музика, за да убивам скуката. Подпрян на вратата, аз наблюдавах бягащите около мен светлини. Внезапно всичко избухна в пламъци. Като змии започнаха да лазят по мене и ми шепнеха „Краят за тебе наближава. Внимавай.”
- ААА. – изкрещях и се събудих.
- Добре ли сте? – попита изненадан таксиджията.
- Дааа... всичко е наред. – отвърнах стреснат и леко изплашен.
„Това е просто кошмар... но бе толкова реален...” – помислих си с все още разбумтяло се сърце, което щеше още малко да изскочи от гръдния ми кош. Нямах време да размишлявам, защото оставаха десет минути до полета, а аз току-що пристигнах на летището. Платих на човека и след като сграбчих багажа, за засилих към терминала.
- Последно повикване за полет 696С, последно повикване...
- О, не. – сякаш отвърнах на жената, която предупреди. Засилих се още повече към изхода и след секунди вече го виждах. Виждах също как една от стюардесите приемаше последните пътници. Тя явно забеляза разтревожената ми особа, защото след като премина и последният, зачака с ръка на открехнатата врата.
- Добре дошъл... а дошли на полет 696С. – отвърна тя леко изчервена. Аз и дадох бордната карта и вече поуспокоен продължих напред. След като си намерих мястото си оставих багажа и се отпуснах , гледайки през прозореца...
Така пътувахме няколко часа, докато изведнъж не се разтресе.
- Какво става? – запитаха няколко души.
- Спококойно. Попаднахме в турболенция. – отвърнаха им момичетата, целите пребледнели. Нов тръс и писъци настанаха и изведнъж се разнесоха няколко последователни гърмежа, след което отвън блесна светлина.
- Боже мой, двигателите горя. – изпищя една възрастна жена, с малкото си дете на ръце.
- Моля, нека всички да се поуспокоят и да седна по местата си.
„Да се успокоим. Та ние сме над океана, с горящи двигатели!” – помислих си с лека насмешка в този момент. Та, как можех да се шегувам сега и аз не зная. Самолетът можеше всеки моемнт да се разпадне, докато падахме с шеметна скорост. Можехме всички да умрем.
И изведнъж се случи. Самолетът се пропука и се разпадна на малки парчета. Аз и всички останали западахме към дълбокия и студен океан, а през това време виковете сякаш разцепиха мрака. Хиляди игли сякаш ме прободоха. Не ми стигаше въздух и постепенно всичко започна да ми се губи от поглед. Последното което усетих бе как сърцето ми започна да спира. Пулсираше все по-бавно и бавно, докато накрая не застина и всичко потъна в мрак. Затворих очи и болка разтърси цялото ми тяло. Тя продължаваше и продължаваше. Не можеш да разбера дали ме изгаряше или вледеняваше. Всичко сякаш продължи вечено, докато както внезапно се появи така внезапно и не изчезна. Не смеех да отворя очи, но накрая го сторих. Всичко около мене бе черно, не знаех къде е горе и къде долу – просто плувах в нищото. Хората ги нямаше, нямаше ги звездите, както и океана, нямах дрехи, нямаше нищо. Огледах се, но нямаше нищо друго освен тъмнината. Внезапно нещо невидимо започна да реже кожата ми, докато не направи дълъг разрез над сърцето ми и отвори раната. Кръв започна да тече и аз се задавих от болката. Течноста нахлу в устата ми и я изплюх. За малко спря да боли, но пак започна да боли. Нещото ровеше вътре и усетих как сграбчи сърцето ми. За мой ужас виждах как то излиза от мене и за секунди седеше пред мен, след което се откъсна и... изчезна. Премигах няколко пъти изненадан и стъпиосан от всичко случило се досега.
„Какво става тук?Наистина ли съм мъртъв? Това ли е края?” – питах се наум, но размислите ми бяха прекъсната. Докато от дупката, където до преди малко бе сърцето ми, течеше топла кръв, имах чувството, че трябва да се обърна. Аз направих това и... видях светлината. Тогава се случиха едновременно няколко неща. Първо, на фона на струята светлина се появи черно сърце, което влезе в тялото ми, второ, свтлината ставаше все по-силна и голяма и трето, сиви пламъци започнаха да пълзят по лявата ми ръката, стигайки до рамото ми, а после и до началото на врата. Затворих очи и щом ги отворих...

Леле...много ми хареса,искам още.

Уау, много бързо я прочете. Like a Star @ heaven

. Изчакай малко, нека и останалите да се произнесат. Ако и на тях им хареса, ще пусна още Like a Star @ heaven

.

Всъщност от както я пусна аз я чета,и пиша по темите,така правех две неща едновременно;

Добре, добре. Радвам се, че има интерес.

ІІ глава – Зараждането на събирача

...Щом отворих очи, видях скалист и неравен таван, по който играеха красиви сенки. Топлина започна да обгръща тялото ми и постепенно започнах да чувствам крайниците си, а после и всички останали части, които сякаш бяха напълнени с олово. С колкото сили имах, си завъртях леко главата на една страна, при което видях много огромни факли и... две фигури. Едната бе седнала на стол... по-скоро трон и не изглеждаше толкова на човек, а на дух, създаден от червено-жълти пламъци. Съществото, с гръб към мене, имаше дълга гарванова-черна коса и красиви извивки – явно бе жена и говореше на привидението. Почти нищо не дочувах от това, което си говореха, но по тона разбирах, че май бяха леко разтревожени за нещо.
- Ох. – изпъшках аз, след като без успех се опитах да се изправя.
- Я, Вие се събудихте. Неочаквахме, че ще се завърнете. – промълви бавно и топло духът. Той се изправи и плавно и леко дойде при мене.
- Кой си ти и... какво си ти? – питах, докато го гледах стъписан.
- Не говори така на господаря, нищожество. – каза рязко и заплашително момичето.
- Демона, спокойно. С нищо не си е заслужил гнева ти. – отвърна леко и с един от пламъците, приличащ на ръка, й даде знак да не ми прави нищо, след което продължи. – Аз съм Ломис и съм, както го наричате вие човеците,... Бог.
- Бог?! Това е невъзможно. Такива измишльотини несъществуват! – казах твърдо и уверено.
- Ако не съществуват „такива измишльотини” сега нямаше да си говорим и ти нямаше да бъдеш тук, а погребан завинаги в дълбините на океана.
„Океана...” – помислих си и се сетих за случилото се. Спомних си и всичко, докато бях в... нищото.
- Не е вярно. Сигурно сънувам. – отсякох срещу мислите си и Ломис.
- Да проверим ли? – каза той, след което прокара пламъците си по бялата ми кожа на дясната ръка.
- Ъъъх.
- Е, г-н Николас. Сега вярвате ли ми, че аз съм реален?
- Някак си ще повярвам... Но тогава къде съм? И най-важното – мъртъв ли съм? – попитах с лека нотка на страх. Никога не съм вярвал в Рая и Ада, но ако съществуват, аз попределено се намирах в горещите дълбини на Пъкъла...
- Вие се намирате в пещера, дълбоко под земята. А дали сте мъртъв... е вече не сте.
- Как така „вече не съм”?
- Със сигурност помните инцидента със самолета, нали? – попита ме и след като кимнах продължи. – Сещате се, как тялото Ви бе разтресено от болка, а после тя премина. Е, в този момент Вие умирахте.
- Аз... умирах? – повторих като луд неговите думи. – Извинявай. – допълних, след като без да исках го прекъснах.
- И Вие вече бяхте умряли, когато Ви намерихме след няколко часа.
- Тогава, защо не съм мъртъв? – попитах, но се досещах какъв е отговора.
- Заради черното сърце, намиращо се във вас. – продума, след което мълниеносно се спусна над мене. Открехна одеалото, с което бях покрит и за мой ужас бръкна във все още отворената рана. Усетих остра болка, от която ми се догади. Ломис бавно изкара сърцето от гръдния ми кош, така че да го видя внимателно. То изглеждаше като всички други сърца, само че бе черно-лилаво на цвят. Ясно можех да видя къде свършва то и къде започват моите си кръвоносни съдове. То пулсираше забързано в ръката на този... Бог. Той внимателно го върна и го намести, което едва не ме накара да закрещя от болка и да припадна. Целият пребледнях като платно и пот текна от челото ми. Щом си дръпна ръката, която не можех да определя дали бе ледена или изгарящо гореща, се отпуснах.
- Демона, заведи Николас в стаята му и се погрижи за него... И не го наранявай, ако обичаш. – каза, докато той се връщаше на трона си.
- Както кажете, господарю. – отвърна му, кимвайки с глава. След което ме погледна презрително и тръгна към скалната маса, върху която лежах.
- Спокойно и сам мога да ста... на. – отвърнах й, но силите ми, които се бяха посъбрали, изчезнаха и безсилен се отпуснах.
„Чудя се, как ли ще ме пренесе.”
- Успокой се. Ще успея. – отвърна тя, сякаш ми четеше мислите.
- Да, наистина мога да чета мисли, а твоите направо крещят в ушите ми. – след което протегна ръце и затвори очи. Изведнъж се понесох във въздуха, сякаш хиляди ръце ме носеха и придвижваха. Одеалото се изхлузи и останах само по едни джинси, но добре и че се смъкна, защото ми бе станало много горещо.
- Уау. Как го правиш?
- Ще се научиш.
- Ако не си забравила, аз съм обикновен човек... по-точно бях, но все пак нямам свръхестествени сили. Ау! – докато говорех, тя направляваше тялото ми и удари главата ми в един спускащ се от тавана ръб.
- Оу, удари ли се? Извинявай. – отвърна ми с ехиден и преструващ се на загрижен глас. Не обелих нито дума повече, докато не стигнахме една врата.
- От тук се влиза в коридора, водещ към помещенията на всеки от нас. Като тръгнеш по коридора, после завиеш в третия в дясно и стигнеш врата в дъното, то ти си пристигнал в своята стая. Запомни ли?
- Да... – казах уморен. След няколко секунди пристигнахме и тя ме постави на леглото.
Стаята, ако мога така да се изразя, бе съвсем малка. Няма нужда да обяснявам, защо нямаше прозорец. Имаше дървена бюро, стол и издигната и равна скала, върху която бе постелена дебела завивка и поставена възглавница. Тази скала представляваше моето легло. Най-стряскащото бе това, че имаше вдлъбнатина, като полумесец, в която имаше няколко човешки черепа, вътре с по една свещ.
- Уау. Много е... уютно. – отвърнах с лека ирония и се приготвих да заспя, обаче май още не бе време за почивка.
- Сънливко, трябва да те превържа. – отвърна без особен ентусиазъм. Чак сега забелязах, че през рамото си бе преметнала чанта. Извади бинтове, игли и конци изправи ме в седнало положение и защи раната. Превърза гърдите ми, а след това и лявата ми ръка, която бе цялата окървавена. Тя я почитстваше, но аз не исках да видя защо е окървавена – бях сигурен, че щях да повърна, ако видех голи мускули или кокали, затова през това време я наблюдавах. Колкото и изтощен да бях, успях да я разгледам. Имаше бледа кожа, по лявата й ръка имаше... някакви татуировки, които не можах да разпозная. Лицето й бе бледо и чисто като току-що навалял сняг. Красиви червени устни украсяваха това подобие на ангел, а очите й бяха като скъпоценни камъни – черни и дълбоки като кладенци и блестящи на светлината от свещи като звезди, но в тези очи забелязах нещо странно. На цялата тази красота, в тях имаше нещо жестоко. Не бях сигурен, можеше и да е от това, че едва се крепях, но ми се стори че виждах жажда за убийства, за пролята, чужда кръв и за... смърт. Тя вдигна очи и ме погледна с поглед, който не можах да разчета.
- Готов си. Сега си почини, а после аз и Мел ще те въведем в обстановката на събирачите. – промърмори Демона и се запъти навън.
- На... какво? – отвърнах, докато лягах, но тя вече бе излязла през врата, която бавно се затвори. Беше топло в стаята, затова не се завих, а просто се отпуснах, след което потънах в дълбок сън...

Ох файнъли ги постна тея глави.....давай другите.....

ІІІ глава – Сън или реалност?

Лежах върху поле, цялото посипано с бели цветя. Лек ветрец подухваше и стотици листенца се носеха в красив танц. Вдигнах поглед нагоре, но бях заслепен от лъчите на прекрасното слънце. Замижах и горещи сълзи се стекоха по лицето ми.
- Ник... – прозвуча тих и мелодичен глас. – Николас...
- Кой е там? – попитах, без изобщо да се стресна. Имах чувството, че този глас е от далечен спомен, но не можех да се сетя.
- Ник... – пак се чу.
Изведнъж се появиха черни облаци и закриха слънцето. Изви се студен и леден вятър, а полето посивя. Всички цветя станаха на пепел и се понесоха във въздуха. Вятърът се завъртя около мене, образувайки торнадо. Хиляди песъчинки ме нападнаха и аз вдигнах ръце да се защитя, но не помогна. Цялото ми тяло бе в драскотини, от които течеше кръв.
- Ник... – отвърна гласът и видях сянка, вървяща към мен през торнадото, без изобщо да я нарани. Изведнъж тя ми скочи и ме събори на земята.
- Мили Боже... – отвърнах смаян. Притежателят на гласа бе жена и то не коя да е, а... Демона. Тя ме гледаше с очи, от които течеше кръв и се бе ухилила злобно, с червени зъби. Внезапно ръката й се превърна в острие и ме промуши.
- Ааа! – изкрещях и се изправих. Дишах учестено, пот се сичаше от лицето ми и целият треперех. Огледах се и с лека радост разбрах, че си се намирам под земята, в новата ми стая. Болка ме прониза и видях, че от корема ми, там където ме бе пронизала в кошмара ми Демона,... изтичаше черна кръв.
- Ааа! – изкрещях отново и пак се изправих, треперещ и облят в пот.
„Това да не е някаква шега.” – замислих се и веднага проверих корема си. Беше здрав, без никакви белези. Ущипах се, за да се уверя, че съм буден, но всичко си остана така, както го виждах. Успокоен се отпуснах назад и се вгледах в тавана. Погледнах към малкия часовник на бюрото – показваше 3 часа, но през деня или през нощта – не знах. Заттворих очи и отново се унесох в сън, докато...
- Николас! Ставай веднага! – провикна се Демона.
- Остави ме... – измрънках в просъница.
- Моля ти се Ник, трябва да ставаш. – отвърна мило друг глас. Обърнах се и видях още едно момиче. Приличаше на Демона, но красива усмивка и кротки, ангелски очи украсяваха лицето й. В този момент пред мене бяха застанали същински превъплъщения на ангел и демон.
- Аз съм Мел...
- Аха... - гледах ги прехласнат и може би са ми потекли лигите, но това трая кратко, защото ми мина един въпрос през ума.
- Та, защо трябва да ставам?
- Защото се събираме на закуска, след което започват тренировките. – отвърнаха двете заедно и излязоха, чакайки ме пред вратата. Едва се бях събудил и изобщо не ми се ставаше, но все пак успях.
- А? – прошепнах тихо и насочих ръката си към стола, на който бяха оставени дрехи. Не се поколебах, взех ги и ги облякох. За моя изненада, те ми пасваха идеално.
- Готов ли си? Чакаме те от сто часа. – провикна се Ди.
- Идвам. – казах й и излязох, след което двете момичета ме поведоха по плетеница от коридори и всичките бяха еднакви – не много високи, с много врати, водещи към други коридори или помещения. Вървяхме дълго и вече бях изгубил надежда, че ще се измъкнем от този лабиринт и ще хапна, докато не минахме през поредната врата и не излязахме в едно огромно кръгло помещение. Може би, това място бе центъра, защото на всеки две крачки от кръглата стена имаше по една врата, всяка с табелка, а между всяка от тях имаше по една огромна факла. Отново всичко бе едно също, освен една огромна врата, спускаща се от тавана до неравния под. Две огромни, каменни чудовища бяха поставени от двете й страни. Имаха вид на пазачи, които на всяка цена пазят съкровището си. Ние продължихме напред спокойно, но изведнъж двете статуи се изправиха и кръстосвайки копията си ни спряха. Аз изумен се спрях, гледайки ги невярващо и стреснато.
- Амет, Хочи. Това е новака. Можете спокойно да се върнете по местата си. – каза Мелиса, с лъчезарна усмивка. Те я послушаха и застанаха отново на пост. Усетих, че докато пристъпваме през прага, Амет ме дебнеше с не особено прикрит неприязъм. Аз само му хвърлих един поглед, след което отново се извърнах напред. Врата глухо се хлопна зад нас, докато с любопитство оглеждах огромната „трапезария”.
Изведнъж се сетих, че това е мястото, където се бях събудил наново. То бе огромно и правоъгълно. Имаше една огромна оввална маса в центъра и много столово около нея, всичките сякаш срастнали с пода. Големи факли осветяха всичко и придаваха оранжево-кафеникаво-червен цвят наоколо. В дъното, където земята се издигаше с няколко стъпала, имаше огромен трон, където седеше Ломис. Освен него, имаше още няколко души. Един... двама... десетима души.
- О, момичета, водите новия ли? – попита един здравеняк.
- Аха. – отвърна като коте Мел, при което Демона я изгледа със странен поглед, но момичето не й обърна внимание.
- Добре дошли. Чакахме ви и още не сме започнали. Изберете си места и се нахранете. – продума тихо, без да се помръдва от мястото си. Ние тримата седнахме на едни от многото свободни места. За ядене имаше доста неща – препечени филийки, яйца и бекон, макарони, палачинки и всякакви други изделя. Аз посегнах към няколко палачинки и към вишновоя сироп, но не можех да го стигна. Тогава онзи здравеняк, който попита за мене, се пресегна и ми го подаде.
- Здравей, аз съм Зиг, но ми викат „Здравеняка”.
„Сякаш не е очевидно.” - мина ми през ума. Той си подаде ръката и стисна моята, от което едва не ми потекоха сълзите от болка. Сякаш менгеме ме бе захванало. Накрая, явно забелязал измъчената ми физиономия и ме пусна.
- Извинявай. Честно казано не си знам силата... Сигурно си умираш от любопитство да научиш повече за събирачите.
„Аз умирам от любопитство да разбера това реалност ли е?” – мина ми през ума.
- Та, кои са събирачите и какво е това изобщо?
- Леле, та ти нищо не знаеш. – отвърна смутен и не по-малко объркан от мене. За да не си личи, той започна да яде, не позволявайки устата му да остава празна.
- След като се нахраним ще ти обясним. – отвърнаха ми Мел и Ди, вземайки по нещо от големите блюда.
- Добре... – измрънках примирен и замислен започнах да се храня.
„Хм, такива палачинки никога не съм ял... Дали в момента ям или е плод на въображението ми? Изобщо всичко това реалност ли е или е поредният кошмар? Възможно ли е изобщо да съм се качил в самолета и ако съм се качил това задгробния ми живот ли е? Или съм изпаднал в кома? Толкова много въпроси, но на нито един нямам отговори. Някога ще ги намеря ли?..” – мислих и несъзнателно спрях да ям.
- Хей. Заспа ли? – попита ме някой и леко ме разтресе. Огледох се – всички си бяха тръгнали само ние четиримата бяхме останали.
- Трябва да ядеш. – каза ми непознатата, след което и тя си тръгна, след което набързо погълнах храната от чинията си.
- Вече съм готов. – отвърнах и докато се изправях, погледнах Демона и Мел.
- Да, обаче аз не съм. Наблюдавахте, докато бе унесен в мисли и забравих, че трябва да ям. - промълви Мел.
- Олеле, сега ще трябва да я чакаме часове наред. – отвърна трагично Дем и си сложи главата на маса.
- Защо?
- Тя не обича да бърза. – каза по начин, сякаш се е случило нещо ужасно. Все едно някой близък е умрял. Аз нямах нищо против и седнах отново...
След десетина минути и тя бе готова. Станахме и те ме поведоха нанякъде. На излизане отново погледнах към каменните статуи, но те не помръднаха, а продължиха да седят със затворени очи.
„Дали спят,.. или тайно ме наблюдават?” – зачудих се, продължавайки да вървя. След като преминахме през една от многото врати, се обърнах назад и видях червен отблясък от очите на Амет…

//П.п. Скоро ще излезе и IV глава //

ІV глава – На повърхността

Колко дълго вървяхме, не знам, защото се бях замислил над всичко случило се досега и търсих някакво размумно обяснение. Духове, богове, сили, черни сърца, смърт... всичко бе толкова объркано, нелогично, но досега приемах информацията в този вид, без да искам да я обработя, да я поставя в някакъв ред . Може би се пазех, защото се боях, че ако започнех да разсъждавам както сега, сигурно щях да полудея. Разтърсих глава и се съсредоточих върху случващото се в момента. Ние още вървяхме по тази сложна плетеница от коридори. Забелязах, че момичетата се ориентираха с лекота и се огледах, искащ да разбера как те успявяха да се справят с този огромен лабиринт. Нямаше никакви помощни знаци или табели и стените ми изглеждаха напълно еднакви. Те не бяха равни и гладки, а имаха много вдлъбнатини и остри ръбчета, в големите кухини, бяха поставени черепи, а вътре имаха по една запалена свещ. Отделно на тях бяха монтирани стойки, във които имаше по няколко факли. Помислих си с насмешка, че едва ли майстори са идва ли тук, че да поставят тези неща. После ми мина през ума, че едва ли някой човек е стъпвал тук, където в момента се намирах. В този момент се сетих за всичките ми познати, всичките ми роднини и приятели и най-вече си спомних за Бред. Какво ли правят сега, дали ме търсят или ме оплакват? Колко ли време ме е нямало на земята? Такива мисли се въртяха в главата ми, докато внезапно Демона не кресна.
- О, за Бога, ще спреш ли с тези сантиментални истории. Заболя ме главата от сълзливите ти мисли. – каза бясна и забърза с гневни крачки напред.
- Какво съм направил пък сега? – попитах Мел, която гледаше леко натъжено.
- Нищо, после ще ти обясня. – каза сепнато, сякаш я бях изкарал от някакъв транс. - Нека да не спираме, а през това време ще те накарам да се почувстваш по-добре. – отвърна тя с лека усмивка, след което отново започнахме да вървим. Интересно, но се оказа права. За секунди топла вълна от спокойство ме заля.
„Тя ли направи това?” – запитах се, без да съм изненадан.
„Демона може да чете мисли, защо пък Мелиса да не контролира чувствата на хората.” – продължавах да разсъждавам, някоайки какво друго да правя, освен да следвам една от малкото познати в момента...
...Минаха още две-три минути, докато не стигнахме едни стълби. Започнахме да се изкачваме, потънали в тишина.
- И, къде отиваме? – попитах момичето.
- Ще видиш. – отвърна ми на кратко и пак потъна в мълчание.
Макар и да останах незадоволен от това, което чух, аз спрях да разпитвам и без да обеля дума продължих да изкачвам стъпалата, издълбани в скалите. Колко ли време измина, незнам, но изведнъж пред очите ми изникна равна площадка, а на тавана имаше врата. Аз избързах напред и се покачих на последните пет издатини и със всичка сила избутах тежките каменни крила.
- Хайде, качвай се. – подкани ме Мел. Аз не изчаках втора покана и пъргав като котка се покатерих.
Щом се огледох, разбрах, че се оказах във входа на пещерата. Това си личеше най-вече от силната светлина, струеща от дупката на десетина метра пред мене. Тавана бе много нисък, затова трябваше да приклекнем. Вълна от нетърпение ме заля: най-сетне щях да изляза на повърхността. Макар и да бях сгънат на две, аз пак се движех бързо. Оставаха няколко метра, а светлината се увеличаваше, заедно с пулса на сърцето ми. Още малко, още малко...
Внезапно силна струя от светлина ме заслепи и бях принуден да затворя очите си, по които избиха сълзи. Отне ми няколко секунди докато свикна, след което бавно, но сигурно реших да погледна.
Първото нещо, което успях да различа, бяха многото дървета, поради коеро реших, че се намирам в някаква гора. Явно бяхме по във вътрешността й, защото короните образуваха покрив над главата ми, който пропускаше достатъчно количество светлина, за да се вижда ясно. Забелях още, че имаше най-различни животинки – птички, катерички, даже един язовец се беше показал. Всички те ме гледаха някак спокойно, без да има страх в техните погледи. По едно време до слуха ми достигна някакъв звук като... като шумоленето от течаща река. Огледах се. Почти не се виждаше, но ясно можех да съзра водните отблясъци, породени от слънцето.
- Хей, Николас. Ела насам. – викна ми някой. Аз се обърнах и забелязах една групичка от дванайсет души, между които бяха Мелиса и Демона. Те започнаха да ми махат и леко несигурен отидох при тях.
- Я, кой най-сетне пристигна. – отвърна радостен „Здравеняка”, след което ме хвана в една мечешка прегръдка, от която едва не ми се натрошиха кокалите.
- Извинявай. – отвърна той, ухилен до уши, след което се обърна към останалите.
- Хей, ще може ли за малко внимание? Нека официално ви представя Николас – новото ни попълнение. – понесе се басовият му глас, при което всички се обърнаха, вторачили поглед в мене. Почувствах се неудобно от това, защото гледаха по начин, сякаш преценяваха парче месо дали е годно за ядене или не.
- Нека ти ги представя. – продължи след него Мелиса.
- Това е Мак... – каза, след което ми посочи един червенокос тип, на възраст колкото мене.
- ...Зиг,... с когото вече си се срещал....
„О, да така е.” – помислих си, след като си спомних за „убийствената прегръдка”, която ми приложи за добре дошъл.
- ...близначките Лулу и Нина...
- Хааай. – отвърнаха те усмихнати, след което ми махнаха.
- ...Кристофър. – показа ми един чернокоско, след което леко се изчерви.
- Здравей, брато. – каза той, като си подаде ръката и се здрависахме. Опитах се да кажа още нещо, но момичето бързо ме изтика нататък, продължавайки със задачата си.
- Това е Тифани... – промълви, а после русокоската, отговаряща на името си, се обърна.
- Приятно ми е Ник. – каза с мек, кадифен глас.
- Здравей. – отвърнах й омагьосан от нейната красота.
- ...Джак... Къде се дяна пак? Джааак, ела на сам. – извика Мелиса. Изведнъж иззад дърветата се показа сянка, след което се появи един, пак горе-долу на моята възраст. Изглеждаше нормално, само че лицето му не издаваше никакви емоции – бе каменно като камък. За миг в душата ми се прокрадна лека несигурност, породена от леденото излъчване на Джак
- Това е Джак. О, моля те, можеш и по-весело. – след което ме задърпа пак нанякъде.
- ...Катрина.... – и посочи една брюнетка. Тя се обърна и се усмихна, а после пак се извърна в другата посока, където имаше някаква катеричка. Тя я взе в шепите си и започна да й говори нещо.
„Леле, леко е странна.” – помислих си, докато „гледачката” ми ми показваше още непознати лица.
- ...Люк...
- Здрасти. – отвърна бързо блондина, след което пак си продължи разговора с Демона.
- ... и Фредерик,... който отново си играе с оръжието си. – каза леко ядосана.
- Оръжие? – повторих след нея изненадан.
„Леле, в какво съм се забъркал?” – питах се, докато стоях и наблюдавах едно дърво. Мел ме остави за малко и аз нямах какво да правя, освен да съзерцавам нещо и да се чудя как да открия отговорите на многото си въпроси. Не знаех къде точно се намирам, освен че съм в някаква гора, не знаех колко време е минало, откакто се качих на онзи фатален самолет, заради когото сега бях в сегашното си положение...
...Изведнъж усетих нещо на лявото си рамо, а после нечий глас проговори.
- Отново добре дошъл, Ник. Забелязах, че Мелиса си е изпълнила задачата да те запознае с всеки един от „Събирачите”...
„За какви събирачи говори той?” – мина ми през главата, а Ломис продължи.
- ... затова мисля, че е време да чуеш истината. – промълви той, след което застана пред групата и даде знак всички да седнат.
- Време беше. – промърморих леко и след като се настаних на меката трева, придружен от всички други, той започна да разказва...

//П.п. Ето я така желаната глава. До два-три дни ще излязат и следващите страници от книгата. До тогава, приятно четене. Надявам се да ви хареса.
АнА БлЕйК //

Става ми все по интересна!Продължавай!

Много се радвам, че ти е станала интересна.
//П.п. Сега нямам възможност да започна следващата глава, но довечера ще се постарая да сложа началото.//